Голямата поляна

Разсмях се, докато поемах ръката и. - Не го чувам за пръв път, разбира се, че не съм ти познат - не съм познат на никого. Всъщтност една от причините, поради които те заговорих е факта, че искам да променя това. Тук съм от доста време, не познавам почти никого и повярвай, не се гордея с това. - Отново се усмихнах. После смених темата. - Голямата поляна е най - доброто място за разходки, ако искаш да избягаш от горещината.

Харесваше ми, че се усмихва, това означаваше две неща: първо - очевидно не се притесняваше от присъствието ми и второ - за втори път през живота си не оплсеквах нещата на първия раговор с някого.
- Ще бъда честен с теб, аз не ходя никъде, обикновено сам си правя компания и съм сто процента сигурен, че това е причината, заради която тъпея по 24 часа на ден... но се свиква, след първите няколко мессеца, нататък е лесно. Не го препоръчвам обаче на човек като теб - изглеждаш ми общителна, освен това се обзалагам че имаш доста приятели.

Роза като че ли се замисли за няколко секунди. Чудех се какво ли си мислеше за мен? Не че "чудех" е точната дума, защото бях сигурен, че ме смята за странен, при всички беше така, дори при майка ми, но тя също е странна, така че взаимно сме си свикнали...
- Джейсън Блейк, може да се познавате. - Мислех какво да кажа, бях на мнение, че каквото и да кажа все ще звучи глупаво. Затова просто замълчах, макар че тя очакваше да кажа нещо повече. Кажи нещо за себе си, Роза. - Звучах глупаво, тя не, логичното продължение беше тя да говори.

Не знаех, че Джейсън има сестра. Всъщтност не знаех почти нищо за него, още един факт който обезателно трябваше да променя. Сега вече бях сигурен, че Роза ме мисли за глупак, дори не знаех, че е сестра на Джейсън.
- За мен ли... ами не съм интересен, нямам братя или сестри, нямам много приятели, по принцип съм доста затворена личност или може би станах такъв в Академията. - отново замълчах за малко, премисляйки всички свои положителни страни и след като установих, че те не са много добавих: - Обичам да слушам музика и да се разхождам, това май е най - интересното в мен, съжалявам, ако си останала разочарована. - Стана ми смешно, наистина бях адски скучен.

Съвсем не очаквах, че някой ще успее да ме разбере, а ако съм го очаквал то със сигурност не е било от очарователно момиче като Роза. Изглеждаше някак прекалено свясна, за да ме разбере.
- Значи ме разбираш напълно, така излиза. Ужасна грешка е, че не съм идвл тук преди, за а се запознаем по - рано. Е вече ще идвам по - често, това е сигурно. Освен това се радвам, че не си разочарована, определено не го имам за цел.

Докато сядаше на тревата Роза докосна косата ми с крайчетата на косата си, която беше невероятно мека, чувство, с което не бях свикнал, бях горд притежател на коса тип "сламена шапка" и просто нямаше как усещането да ми е познато. Усмихнах се почти незабелязано и седнах до нея на тревата.
- Разликата между мен и теб е, че клогато оплескаш нещо се опитваш да го поправиш, а аз просто се отказвам.

- Права си, разбира се. Относно музиката... Единственото нещо, което ме разсейва от задълженията е музиката, затова слушам доста неща и ми допадат доста стилове. Напоследък обаче слушам осносно rock, dance i dubstep, няма да се учудя, ако не си чувала последното. - Явно музиката е важна за теб, виждам, че си добре оборудвана срещу скуката. - Засмях сеи продължих. - А ти, какво слушаш?

- Имаше период, в който слушах само рок, от там ми дойде манията по баса и особено по Брад Делсън, който и до сега ми е любимия китарист. За да свириш на нещо обаче, преди всичко е нужен талант, който аз не притежавам. За една коледа ми подариха класическа китара, на промоция, т. е. опитаха се да отбият номера и да спра да има досаждам. Никаде около нас нямаше уроци, и почти бях спрял да се надявам, че ще се науча. Един ден попаднах на едно семейно интервю, всъщтност хванах само частта, в която единия син казва, че се бил научил да свири на китара с уроци в интернет... Не се бях сетил за това и пробвах, но както ти казах: това изисква талант, който аз не притежавам. Дано да не те отекчих с историята си... А ти как прекарваш свободното си време?

Да, наистина е гадно да не можеш да правиш това, което искаш, но все пак не всеки е добър във всичко, има такива като мен, които не са добри в нищо. Засмях се на глупостите, които бяха в главата ми. - Страхотно, някой ден може да ми покажеж някоя рисунка, или да ми прочетеш нещо, което си написала, ще бъде забавно да разбера какво се върти в главата ти.

Изненадах се, че я интересуват родителите ми, досега не бяха ме питали така направо, но ми хареса, беше смело от няйна страна.
- Ами... Родителите ми са германци, но никога не съм бил в Германия. Майка ми отишла при приятели в Русия, след като баща ми я изоставил да се грижи сама за мен, били са прекалено млади и все пак смятам че е постъпил глупаво, майка ми няма други роднини, освен мен. Било и е адски трудно да ме отгледа. Изпратти ме в Академията, защото и тя я е завършила. - Замълчах за секунда две и продължих. - Остави за мен, казах ти, че е скучно. Разкажи ми за твоето семейство. - Усмихнах се и се загледах в нея.

- Объркано и още как... Но факта, че го приемаш с усмивка, е похвален. Човек се усмихва, когато е щастлив. Приеми го от добрата страна, все пак имаш брат си, който на пук на майка ти и баща ти винаги ще е до теб. - Жегата навън вече беше осезаема дори и тук. - Времето е ужасно, нали? Обичам лятото, но мразя когато е горещо...

Имаш чувството, че лицето ми ще експлодира всекимомент толкова ми беше горещо.
- Не съм се замислял до сега, но бас държа че е, защото са изкали да ни изтормозят за през лятото. Ето в такива моменти предпочитам студената зима, защото можеш да се облечеш топло и да игнорираш студа, докато през лятото нещо подобно е невъзможно... - Замълчах, защото усетих, че приказките ми стават безсмислени.