Залата на дампирите

Тук се провеждаха всички важни събития свързани с дампирите. Най-обичайната дейност тук беше награждаването на дампири за убити от тях стригои - тук дампирите получаваха тауировките си, мълнии на врата, и това се празнуваше от всички.
Залата на дампирите Cmcslideshow%20%2814%29

Залата на дампирите Cmcslideshow%20%2814%29

Очаквах Роза да бяга доста по-бавно, но тя надмина очакванията ми.Поддържахме почти еднакво темпо през мократа трева и локвите.Целите бяхме прогизнали, вода се стичаше от дрехите и мокрите ни коси.
- Ако се разболея, хвана пневмония и си отида, знай, че бягаш доста добре за момиче, - пошегувах се аз.
Наистина мразех дъжда.

Очаквах повече бързина от Александър, но през цялото време двамата тичахме с едно темпо. Влетяхме през първата врата, която видяхме. Метнах мокрото си яке на пода и започнах да изтисквам водата от косата, дрехите...
- Ако се разболея, хвана пневмония и си отида, знай, че бягаш доста
добре за момиче. - пошегува се той.
- Благодаря. - отвърнах и се разсмях.
Това момче беше страхотно. Намираше точните думи винаги. И може би прибързвах малко, но смея да твърдя, за сега само на себе си, че може би го харесвам. Странно.
След като огромното количество вода беше отишло от мен на пода, реших да видя все пак къде сме. Залата. На. Дампирите. Бях влизала само веднъж тук, когато ми поставяха мълниите. Мислех, че е заключена през останалото време.

Роза разшири леко очи, но никой човек не би могъл да го забележи.
- Била си тук поне веднъж, нали? - казах след като се огледах.Много добре знаех къде се намираме, въпреки че в Русия тази зала бе много по-голяма.
Спомените за гордостта по изражението на Амилия, когато пристъпвах за мълнията си, дойдоха напълно неканени и неочаквани в съзнанието ми.Сигурно и принцеса Драгомир е била горда с Роза, когато са я "дамгосвали".

Спомените от "голямата" вечер ме връхлетяха. Спомних си колко плахо пристъпвах между пазителите около мен. Но и бях горда със себе си.
Кимнах му.
- Тук получих мълниите си.
Отново се огледах. Залата не се беше променила с нищо за една година.
- Ами ти? Колко мълнии имаш?

Гневът и старата болка се надигнаха в мен от раз.
- Мислех, че си по-различна от другите!
Овладях се до колкото бях способен и закрачих бързо към вратата.Отворих вратата със замах.Не хвърлих поглед назад, дори не се сбогувах.
Знаех си, че да ме прехвърлят тук бе лоша идея, но не подозирах колко отвратително може да се окаже всъщност.Направо прекрасен първи ден!

Извърнах глава след него. Той хлопна вратата и това ме накара да действам. Затърчах, знаейки, че навън вали като из ведро. Не ми пукаше, че рискувах отново да стана мокра като патица. Не знам защо се засегна от въпроса ми. Знаех, че съм малко нетактична, но какво се беше случило сега?
Изхвърчах през вратата в дъжда и с дампирското си зрение забелязах Александър да върви с бясни крачки нанякъде.
- Почакай! - изкрещях след него. - Защо побягна така? Не съм искала да те засегна!

Извърнах глава.Приближих се с няколко крачки към нея.
- Защото мислех, че не си като останалите.Че не се интересуваш само от това кой колко стригои е убил.
Защото нямаше хора, дампири или вампири, които да бяха посветени в церемонията и да не се надпреварваха кой щеима повече мълнии.И защото поводът, поради който бях заслужил повечето от тях, беше отвратителен.

Вода се стичаше от косата и дрехите ми, както и преди малко. Той беше само на няколко крачки от мен.
- Не съм. Не се интересувам колко мълнии имаш или колко стригои си убил.
Не знаех какво друго да кажа. Просто да отрека, но той едва ли щеше да ми повярва. Действията ми говореха друго. Александър ме изгледа отвратено и поклати неодобрително глава. Пристъпих още една крачка към него. Стоях така известно време и изучавах изражението му. Огледах се наоколо, за да видя дали има някой. Нямаше никой. На кой му пукаше. Хванах ръката на Александър и го целунах. Не беше правилно, знам, но не бях на себе си. Не исках всичко да свършва така. Беше ми приятно с него. Не беше идиот като някои други. Дмитрий, помислих си.

Отблъснах я, но внимателно.
- Какво правиш, Роза?
Е, да, беше очевидно какво правеше.
- Защо го направи, - поправих се аз. - Дори не ме познаваш.Запознахме се едва преди няколко часа.Не знаеш абсолютно нищо за мен. - Да, знаеше името ми, произхода и професията ми, но не това имах предвид.
Поклатих глава и отстъпих крачка назад.
- Аз също не те познавам.Не е разумно. - Направих още една крачка назад и добавих - Извини ме.
Обърнах се и се запътих към стаята си, оставяйки я като първия кретен.Може би бях такъв.Може би не ми и пукаше.Първият ми ден тук затъваше все повече в калта, точно както обувките ми.

Дойдох тук с единствената мисъл, че щях да видя мороят, към който ме бяха разпределили. Алисън Зеклос.
Явно на Джанин не й се занимаваше с дампири, които не си падаха много по дъщеря й и не си бе направила труда дори да се срещне с мен. Трябваше да видя към кой бях разпределен от списъците пред вратата на кабинета й.
Е, Александър, казах си, вече ня,аш свобода, само задължения. Оттук нататък трябваше да внимавам да не сгафя отново и да следвам Алисън навсякъде.

» Пред общежитията на дампирите