Пред общежитията на дампирите

Това беше мястото пред сградата където бяха стаите на дампирите - и пазители и обучаващи се. Тук беше място където учениците често се срещаха, а и пазителите също се събираха тук.

С Вероника решихме, че е време да се разкараме от гората.Според мен и на нея също и беше писнало да стои там.Седнах на една пейка и се загледах в луната.Беше пълнолуние.Луната беше ясно изразена със своята бледост срещу тъмното небе.Нямаше звезди, което беше странно, но някак си красиво.
-Имаш ли приятели тук?Морои?Някой който се предполага, че ще пазиш след като завършиш?-попитах все още втренчена в луната.

-Не - замислих се. Имах ли озобщо някъде приятели? - Не харесвам особено много начина на живот на мороите. Имам предвид, изглежда забавно, но са абсолютно недостижими и мега популярни... А аз не съм. Предпочитам да живея както сега.
Не бях убедена в думите си, но нямах какво друго да отговоря.
-Виж, ти нямаш проблеми с приятелствата, а?

-Да и за това цялата академия ме мисли за смахната.Дампирите ме мислят за луда и предателка, а мороите ме гледат така сякаш съм по лоша и от стригой.Все едно всеки момент ще ги изколя.-казах и се засмях леко истерично.-Предпочитам да съм сред хората, защото там никой не ме познава.-отвърнах спокойно и осъзнах, че бях започнала да говоря с нея, защото ме караше да се чувствам по същият начин.Нормална.

Нормална. Караше ме да се чувствам нормална.
Усмихнах се, доколкото можех, и със сериозен тон отговорих:
-Това е просто защото ги е яд, че не изглеждат като теб.
Бях стигнала до извода, че когато човек няма нещо обикновено си го изкарва на околните. Редовно се закааха с такива като мен - такива, които не разбираха или не искаха да разберат.

Засмях се.
-Това беше най-милата лъжа, която някой ми е казвал!-казах щастливо.-Вярно е, че момичетата завиждат, но и въпреки това знам, че не съм най-нормалното същество тук.Пък и за нашите принципи се водя за предателка.Може ли да ти предложа нещо?-попитах, а Вероника кимна.-Става ли някой път да те взема на купон или поне на пазар сред хората, а в замяна ще взема да прочета няколко книги или каквото там обичаш да правиш.-казах и се засмях.-Никой няма да те смята за странна, а просто за идеална.

Замълчах замалко, за по-голям ефект.
- Става. - кимнах. - Но всъщсност през повечето време свиря на китара, мога да те науча... ако искаш де.
Усмихнах се. Пазар. Купон. Странно.
- Но да знаеш, че обикновено като влезна в магазин и си харесвам повече неща, отколкото мога да нося за една година. Още ли ме смяташ за, ъм, идеална?

Зачудих се коя дума би я описала най-добре.
-Мне..смятам те за перфектна-казах и се засмях.-Спокойно и аз правя така.Ами всъщност няма да откажа малко уроци по китара.-усмихнах се ангелски.Погледнах към небето, което беше започнало да розовее леко.Бяхме си говорили в продължение на няколко часа и мислех, че вече е време да се прибирам.Казах довиждане на Вероника и се отправих към общежитието.За миг дори се бях зачудила дали да не я прегърна, но не посмях да го направя...та ние се познавахме едва от няколко часа.

» Пред общежитията на мороите
» Залата на дампирите