Опасната част на гората

След като посетих хранилището (което открих след 2 часа търсене) и се нахраних, беше време да изтрая петте часа мъчение. Все повече и повече ме отегчаваше този затвор... кой би ме питал нещо по математика в живота?? Скука, скука и пак скука! След като най- накрая свърши личния ми ад за днес видях, че имам още няколко часа на разположение преди да се съмне,затова реших отново да изляза навън и да се поразходя сред природата...но с моя огромен "късмет" се загубих. И сега стоя по средата на две дървета и се оглеждам за някакви признаци на живот, или за някаква подсказка как да се измъкна от тук, но ... такива нямаше. Подпрях се на едно дърво и затворих очи. Как може да съм толкова тъпа, че още първия ден да се отдалеча толкова от затвора си, че да се загубя. Не харесвах онова място,но поне там беше безопасно. Изведнъж чух лек шум. Отворих очи и се огледах...

Докъто се разхождах из гората видях едно момиче. Веднага разбрах, че е морой. Не знаех какво да правя, може би да я атакувам или просто да си тръгна. Защо се беше отдалечила? Може би се бе загубила и после щяха да я търсят. Опитах се да се обърна и да си тръгна но, осетих погледа й да ме пронизва. Погледнах към нея и най-накрая се реших и тихо казах:

- Здравей, аз съм Изабел.

О боже...стигой. Да, очите ми не ме лъжеха... момичето,което стоеше пред мен бе стргой. Главата ми се замая и в умът ми нахлуха болезнени спомени. Може би трябваше да побягна,или да пробвам нещо друго..но аз просто седях втренчена в нея. Тя беше висока (по-висока от мен), с тъмно руса и дълга коса, добре оформено тяло, призрачно бяла кожа и кърваво червени очи. Вярно, че гледката си беше внушаваща, но не пораждаше и капчица страх у мен...може би защото не бе първия стригой, който виждах, но тя предизвикваше само появата на спомени и нищо друго. Концентрирах се, опитвайки се да избутам лошите мисли и се съсредоточих върху нея, когато изникна загадка за мен. Защо тя не ме нападаше? От легендите и разказите, които съм слушала за тях, те се хранеха с морои...а тя просто стоеше на метри от мен, с несигурна физиономия. Може би се чудеше дали да ме нападне или да си тръгне, но за моя изненада тя се представи с тих глас, под името Изабел. И сега? Какво трябваше да правя? Да се представя, може би...
- Ъм...аз.... - премигах отново, обмисляйки ситуацията: Срещу мен стоеше стригой, а аз завръзвах разговор с него. Шантаво..., но от мен само шантави неща излизаха, така че продължих. - Аз се казвам Анастасия.

Стана ми смешно когато видях обърканото й изражение. Явно беше чела трърде много книги и легенди за нас. Ситуацията беше много странна. Не можех да измисля дори една думичка да кажа. Вложих всичко от себеси и се опитах да се усмихна. Мисля, че не се поличи много сполучливо.
Направих малък опит да започна разговора като казах:

- Какво правиш тук? Не е ли твърде опасно за теб да се скиташ сама из гората?

- Амиии...предполагам, че да...все пак съм първокурсничка, но ми се искаше да се разкарам от онзи затвор, в който ме изпрати леля ми. - окей...чувствах се съвсем нелепо. И как няма...аз говорех със стригой, сякаш беше обикновен морой или дампир...къде ли се е скрил страхът ми? - Нямах намерение да идвам чак до тук, но с моят късмет...Ами ти? Не знаеш ли, че тук често обикалят дампири. Вярно, че си по силна, но все пак има някаква опастност.... - какви глупости бръщолевех и аз не знам, но явно тя ги е разбрала, защото виждах как ми се смееше отвътре...очите и го издаваха просто. Извода от всичко това - съвсем съм се побъркала.

От много време не бях водила нормален разговор с някой ..... не че този беше нормален, но ми харесваше с нея. Седнах на земята и се облегнах на едно дърво. Тя все още очакваще какво ще кажа, затова й отвърнах:

- Не ме е страх от опастностите. Винаги си навличам беди само за да разбера как да се измъкна от цялата каша. - Това беше истина, винаги съм обичала гoлемите неприятности. Замислих се какво бе ми казала и я попитах - Защо те прати тук? Ако толкова много не харесваш това място защо не се махне? - въпросите ми се сипеха един след друг, а самата аз не разбирах от къде идва цялото ми любопитство .....

Премигнах и осъзнах, че поне за сега няма опастност за мен, затова последвах примера и' и седнах в основата на близкото дърво до мен, скръствайки крака. Замислих се за момент и се захванах с отговарянето на въпросите и'.
- Ами от единадесет годишна живея при леля ми, но не бях от най - мирните хлапета, а когато миналата година специализирах и огънят, тя ме прати тук, под предлог, че не съм се контролирала и тук ще получа нужното обучение и ще ми помогнат да се развия..., но просто не разбирам как затворена между четири стени ще ми помогнат толкова много...дори все още нямаме практика на специализираните елементи, а на мен единствено това и историята са ми интересни. А не мога да се махна... Виждаш ли, да избягам от тук това значи да бягам постоянно, защото ще пратят дампири след мен, докато не ме върнат обратно, а и светът е пълен със стригои и не всички са ....добронамерени както теб в момента.

Отнесени в приказки забравихме колко бързо лети времето. Огледах се около мен и видях, че е станало време тя да се прибира. Щяха да я търсят и ако я видеха да си говори така спокойно със строгой сирурно щяха да я помислят за луда. И не само нея, а и мен. Станах, подадох й ръка да се изправи като казах:

- Хайде ще ти покажа пътя от където можеш да се върнеш обратно (:

- Наистина? Ъм благодаря. - хванах ръката и' и се изправих. Ето това беше един извънредно дообронамерен стригой... И като си помислих това спомените отново ме заляха...майка ми...карамелената и' коса разпиляна от бързината, с която се дввижеше...светлосините и' очи, заменени с кърваво червени...меката и' светла кожа, заменена с изключително бяла и гранитено твърда...Това бяха спомените от последната ми среща с тях ...както и пазителите, които ги сграбчиха, заедно с баща ми,достатъчно бързо, за да видя как ги убиват... Разтърсих глава и тръгнах след Изабел.

Вървях до някъде с Анастасия, но не можех да продължа, все пак в академията имаше толкова много пазители които чакаха само, някой строгой да им се изправи насреща и да му отсечът главата. След като се уверих от разтояние, че тя ще стигне благополучно се запътих към апартамента ми. Легнах на легто (дори не знам защо го купих ) и се загледах в тавана обмисляйки колко странно изглеждаше всичко това.

Тя ме изпрати до някъде, но поради прекалено голямата опастност се разделихме на половината път. Благодарих и' и се прибрах незабелязано (надявам се). Влязох в стаята си, захвърлих чантата си на една страна и се тръшнах на леглото, обмисляйки колко странен бе целия ден... Дойдох тук, намерих си позната - Лиса, изкарах няколко съвършенно сучни часа, изгубих се в гората, рискувах живота си, но явно наистина имам късмет, защото попаднах на разговорлива стригойка. Говорих с нея.... тя не ме изяде...помогна ми да се прибера...и изведнъж, след дълъг размисъл, установих колко съм уморена, затова навлякох една нощничка и заспах като къпана( тайничко надявайки се всичко това да е лош сън, от който ще се събудя всеки момент).

ПП. Благодаря за РП-то, беше ми много приятно ии благодаря, че не ме изяде Very Happy

:D

Ето че и любимата ми част от деня дойде.Обичах да усещам адреналина...и може би за това се промъкнах измежду пазителите и се озовах при опасната част от гората.Наричаха я така, защото тук се спотайваха стригои.Но посещенията от морои не бяха толкова рядки.Надявах се днес все да се появи някой, с когото да мога да се нахраня.Изведнъж чух стъпки и моменталически се приготвих...

Тъкмо вървяхме към Академията и Анастасия и Кейтлин ми разказваха за купона,когато Анастасия каза:
-Момичета,спрете за малко!-зачудих се защо така изведнъж ни каза да спрем,но все пак я послушах...и тогава чух стъпки.Казах си "Супер,точно сега ли ще ни хванат". Погледнах момичета и започнах да си измислям оправдание в случай,че някой пазител или учител ни видят....

Едит:П.П. Нямам нищо против една мила стригойка. Опасната част на гората - Page 2 Icon_biggrin

Тъкмо се разхождах из гората когато видях три момичета...... "Ох не отново, няма ли да се научат да не идват тук". Тогава видях едно позтато лице. Анастасия. "Какво прави тук? Не си ли научи урока когато се разхождаше сама и ме видя?" С бавни стъпки се показах им между дърветата. Когато ме видяха се стаписаха само Анастасия остана спокой. Тогава се обърнах и й казах:

- Не си ли научи урока вече? Не разбра ли, че тук може да има още много като мен? Да те убият ли искаш?

- Знам, съжалявам. - усмихнах се виновно. Чувствах се като малко дете,хванато точно когато върши огромна беля. - А ти не се ли научи, че има много заблудени ученици и ще си навлечеш беди? - Попитах този път аз. Бях няколко крачки пред Кейт и Арина, но дори от тук усещах паниката им от стригойката пред нас. Странно ...би трябвало и аз да се страхувам,но по един странен начин бях приятелски настроена....чудно..сега цялото училище ще разбере колко съм смахната.

- Хаха мисля, че си права. А сега моля те успокой приятелките си, защото мисля, че след минута ще избягат с писаци от пук - И отново се засмях. При този звък двете момичета се свиха още повече. "хммм странно толкова лоша ли изглеждах, мисля, че са разбрали, че ако исках до сега да бях ги нападна та дори изяла"

Когато пред нас се появи тази стригойка осъзнах, че въпреки всичко бях малко по-нормална отколкото си мислех.Защото в ума ми изникна мисълта, че трябва да ги защитя дори и с цената на живота си.Тази мисъл май наистина беше толкова дълбоко вкоренена в мен, че дори и омразата ми към другите морой не можеше да я изтръгне.Защото ако те загинеха същото щеше да се случи и с нашия вид.
Стригойката заговори заедно с Анастасия, а аз бях толкова изненадана, че ми трябваха няколко секунди за се окопитя и да реагирам.
Пристъпих напред (малко пред Анастасия) и се опитах да си спомня всичко на, което са ме учили.Не се сетих за много, но ако я нападнех (или по-вероятно тя мен) щяха да имат време да избягат.

- Кейт, спокойно, аз....познавам я, тя няма да ни направи нищо, нали Изабел? - обърнах се към нея. Тя се засмя и само кимна.
- Виждате ли момичета,всичко е наред. - казах и хванах Кейт за лакътя и я издърпах назад. Боже, само аз ли приемах Изабел за нормална?
- Кейт,Арина, ако искате тръгвайте,аз идвам след няколко минути,обещавам да се върна. -засмях се леко.

- Хмм Анастасия не виждаш ли, че малкият дампир те пази ахах. Не съм много сигурна, че ще те оставят сама, по-скоро биха отишли при пазителите и веднага да кажат какво е станало. По-добре тръгвай преди да си навлечеш неприятнсто.

Когато Анастасия каза на мен и Кейт да тръгваме си помислих"Това момиче или е лудо или иска да умре". Погледнах я невервящо как спокойно говореше със стригойката и я попитах:
-Няма начин да те оставим сама с нея,нали Кейт?......

Добре не, че бях много кадърна, но мразех да ми се подиграват!
-Не тръгвам без теб!-казах без да поглеждам към стригойката.Вярно, че ако имаше намерие ни убие, вече щеше да го е сторила, но и все пак...
-Ако трябва ще те....изчакаме да се наговориш...-казах с лека нотка на ярост в гласа.Това момиче наистина си беше загубило ума!Вярно, че уж я "познаваше", и че предния път не я беше хапнала, но и все пак.
Никога преди не съм била толкова неспокойна.Дори и по-времето когато дойдох тук и получих няколко синини на тренировки.Когато не знаех, че трябва да се пазя от всеки тук.Никога не съм била толкова бдителна, като сега.

П.П.-пишете по-дълги постове, е ще ни се карат хД

"Ох този дампир взе да ме дразни." За това казах:
-Анастасия кажи на приятелката си да се успокой не искам да я направя своя вечеря. - И се усмихнах злобно. Момичето само потръпна но не каза нищо. "Мисля да си тръгвам преди да реша да да направя някоя от тях свой ордьовър" за това казах:
- Е Анастасия аз тръгвам надявам се вече да не се засичаме тук .... - И се обърнах към гъстата част на гората ...

Въздъхнах и извъртях очи. От една страна те бяха прави,всеки на мое място би изтичал при пазителите,но не и аз.Аз я смятах за нормално същество. Какво ми ставаше? Не знам...явно наистина да имаш за родители стригои се отразява много добре.
- Пак ще се видим Изабел - казах и знаех, че ме е чула. Обърнах се към двете момичета, които ме гледаха с объркване...малко страх... малко ядосаност. Следващия разговор нямаше да бъде толкова забавен,предчувствах го.

Когато стригойката си тръгна се успокоих малко. Кейт също се отпусна. Анастасия не ми изглеждаше особено щастлива от това,че Изабел си тръгва. Наистина не я разбирах.Погледнах я и я попитах:
-Ти откога си имаш за приятелка стригой?-Малко ми оставаше да изпадна в истерия,никак не обичах стригоите,особено след като убиха майка ми.
Чаках Анастасия да ми отговри.....

- Не ми е приятелка...точно. - заоправдавах се аз. Започна се великият разпит.
- Просто вчера се бях загубила, без да искам и попаднах на нея. Или по-точно тя ме намери. Не ме уби,поговорихме си малко и тя ми показа пътят към Академията, това е. - Вдигнах ръмене. Арина май свърши с въпросите,но виждах как Кейт щеше да започне да ме обстрелва с своите всеки момент.