Изоставената къща

Едно от скривалищата на стригоите беше в забутано градче в щата Монтана. В една стара, струтена и изоставена къща често се криеха стригоите. Там почти никой не влиза, защото, когато влезеше и "изчезваше". Никога повече не го откриваха. Понякога някой тийнейджър се осмеляваше да влезе, само, за да покаже колко е смел пред приятелите си. И така и не излизаше оттам. Някои наричат къщата "Призрачната къща".

Кимбърли стигна до старата къща и огледа. Тя очакваше нещо различно....или поне здраво. Тя застана на пейката пред къщата и се загледа в едно самотно дърво. На него бяха накацали гарги, а под дървото нещо като надгробна плоча. Ким не беше сигурна какво е, но и честно казано не я интересуваше особено. Тя бе сърдита, задето трябва да се крие в някаква порутена къща. До нея застана една черна котка и прекъсна мислите й. Ким я погледна и след това я взе в ръцете си. Започна да я гали, а на котката очевидно й харесваше. След половин час, Ким най-накрая пусна котката и отиде пред вратата. Отвори я внимателно, но тя все пак скърцаше ужасно силно. Момичето затвори вратата и започна да оглежда къщата.

Пристъпвах леко по изсъхналите, изгнили листя попадали по земята. Вдигнах глава към небето и померисах въздуха.
- Ще вали. - прошепнах тихо и продължих напред.
Дългото ми манто от черен велур се овиваше около краката ми обути в дънки и черни боти. Силен полъх на мразовития вятър ме накара на се сгуша в топлата яка. Човешки навик?! Сигурно. Опитвах се да се отърва от тези неща, но...
- Още си млада, имай търпение... - добре мразех когато правеше така! Да ми се промъква зад гърба. Изскързах със зъби и просъсках тихо.
Погледът ми зашари по полусрутената сграда. Как само копнеех за апартамента на Киън в Ню Йорк. Но хей?! Ние сме вампири, нали?! Ние сме злите стригои, гадните смучешийци. Кой би помислил, че в мечтите ни присътват неща като балдахин, коприна, уют?! Все пак трябва денонощно да изтребваме горкичките морои или пък някои и друг жалък човечец. Пф, как пък не?! Взимах какво искам, каквото ми е нужно и нито капка повече.
Присъпих към едвам крепящата се врата. Побутнах я с върха на обувката си и тя се разтвори пред мен като паст, издавайки пискливи звуци при всяко движение. Повдигнах вежди в ням сарказъм. Е това, ако не бееш ирония?!
- Липсват ни само прилепите, ковчезите и мантиите... Че тук и "приятен" ароматизатор предлагат. - размахах ръка пред носа си. - По дяволите, прелича на някакъв травилен филм за Дракула. - изръмжах и пристъпих яростно, блъскайки вече счупената врата.
Яростен порив на вятъра развя якето ми... Ноздрите ми потръпнаха познали миризмата.
- Явно някой ни е изпреварил, любима. - сякаш пропя Киън зад мен. Подскочих, стресната от веселието в гласа му. По дяволите той и неговите странности. Защо от всички стригои, трябваше да ми се падне най-чалнатия сексуален маняк?! А?!
Моят изключителен късмет с мъжете.
Последвах аромата на стригой, напрягайки се. Битка или...

Пристъпих през прага на порутеното скривалище. Вътре беше меко казано ужасно, беше прашно и мръсно.
Докъто разглеждах порутената къща от някъде се дочуха два гласа. Влязох в една от стаите и тям бяха мъж и жена. Заварих ги в доста конфузна ситуация. Засмях се с все гърло и те се стреснаха. Усмихнах се леkо като казах:
- Здравейте, аз съм Изабел.

П.П мамчее защо ме тормозиш виждаш, че не мога и пак..... ужас Very Happy

Извъртях се рязко по посока на момичешкия глас. Не беше същата миризма... Изправих се рязко, разклащайки глава. Всички днес да не би да се надпреварваха да проверят дали някой инфаркт ще ме убие?! Пф... Бавно огледах новодошлата от пръстчетата на крачката й, до последното косъмче на светлата й коса.
Облегнах се на прашната стена зад мен, скръстих ръце прд гърдите си и краката в глезените си.
Изабел, а?! Добре...
- Любима, от кога забрави маниерите си? - защо ме занимаваше с глупости?! Вярно не бях особено приветлива, но аз кога ли бях?! Изчервих се под погледа на Киън, ясно осъзнавайки кога точно бях повече от "приветлива". Изправих се рязко, доближавайки се до Изабел.
- Савана Джеймс МакКензи. - казах колкото се може по нежно, но и достатъно твърдо. - А този... задник - измърморих под нос - е моят наставник Киън дьо Ла Кроа. - извъртях очите, изричайки с превзет френски акцент името му. - Добре дошла в святото Ни кътче, о, пътнице! - с драматично подигравателен жест разтворих ръце.

п.с.: Тихо! XD

- Наставник а?! - казах като отново се засмях. Тя май не ме хареса много много. Е тази игра беше за двама нали така?! Стараех се да не се подигравам докъто казвам:
- О, кралице на драмата благодаря ви, че ме приехте в скромният си и уютен дом. Надявам се да не прекъсвам ...... урокът ви - Вече не издържах и започнах отново да се смея

П.П мамче саламче ти ме изтезаваш

Смехът избликна от гърдите ми чист и неподправен. По дяволите, харесва ми! Бива я! Ухилих се нагличко. Поставих ръка на рамото й, наведох се към нея долепих устни до ухото й и тихо се засмях.
- Да ти кажа право, урокът нещо не върви... Някой май остарява. - захилих се пак, намигвайки й. Завъртях се около себе си, разпервайки ръце. Мантото ми леко се оплете и залитнах театрално, "спасявайки" се в последната секунда. - Та... Пф, какво елитно и конфортно местенце ни се предлага... - потърках основата на носи си с палец и показалец. - Желаеш ли да довършиш обиколката с нас или...
Усещах как до мен Киън мрънка нещо под носа си и го видях да се насочва към другата стая.
- Е, какво пък, ще оцелеем и без него, нали? - погледнах през рамо Избел, усмихвайки се палаво.

- Е, беше ми приятно, но не искам да ви прекъсвам .......... упражненията. - Запътих се на вън като ги оставих да продължат ............ работата си. При тази мисъл отново ми се приска да се засмея, но се сетих, че те все още ме чуват. Сигурно щяха да ме помислят за луда.
Излязох от къщата и се отправих към гората...........

П.П мамче своподна ли съм или ще ме гониш Very Happy

Засмях се тихо още веднъж. Това момиче... Е, ами, позабавлявах се.
- Изключително! - опа... Втасах я. - Къде желаеш да довършим... хм.. урока?
Завъртях се към врата на другата стая и преглътнах. В очите му гореше пурпурният блясък на гнева. Аз ли не можех да се шегувам или той не разбираше от шега?! Поклатих отрицателно глава и минах покрай Киън.
- Без уроци. - прошушнах му. - Просто... поддържах шегата.
Подуших отново въздуха. Все още слабо различавах уханието на другия стригои.
- Не мисля, че в къщата има някого... - прошушнах на себе си.
- Разбира се, че няма! - троснато ми отговори дьо Ла Кроа.
Свъсих вежди и продължих в следващата стая. Какво сега на сърдит ли щеше да ми се прави, доре и аз владеех тази игра...
Замръзнах по средата на стаята. Базикаха ли се с мен?! Кухня?! И... то в сравнително добър вид. Поклатих неразбиращо глава и се приближих към прашната маса. Издърпах един стол, беше очудващо чист... Явно все пак е имало някого. Настаних се на него и затворих очи. До тук с обиколката!

Отново порутени постройки. Не мога да разбера защо стригоите трябва да укриват в такива смотани къщи... Но все пак, това имаше в наличност – това щеше да се използва, колкото и гадно да изглеждаше отвътре и отвън...
Къщата изглеждаше изоставена и стара, и точно както и предполагах не беше много чиста. Въпреки това успях да доловя слабия аромат на някой друг от моя вид в постройката, колкото и слаб да изглеждаше...и не беше само един... може би два или три – щеше да стане интересно.
Най-силния аромат беше на някой млад стригои и водеше до голяма стая, която според това, което можех да измъкна от мозъка си явно беше кухня.
Там – посредата на стаята – сякаш необезпокоявана от нищо и напълно убедена в безопасността си – стоеше жена, или по-скоро момиче. Изглеждаше доста раздразнена и отегчена... както се чувствах в момента... Е, поне не беше една от онези напудрени куклички, които изглеждаха по-скоро на близалки отколкото на тези, които бяха.
Промъкнах се зад момичето, чиято коса падаше по раменете й и се наклоних към нея. Бях сигурен, че доста скоро щеше да усети присъствието ми...

Полъх на непозната миризма подразни деликатно обонянието ми.
Отворих рязко очите си, впивайки ги в съседни червени като рубин. Единственото нещо, което размърдах бяха устните ми, които се извиха в цинично-приветлива усмивчица. Останах на мястото си, едва на няколко сантиметра от мъжа надвесил се над мен.
Изненадано огледах лицето му, не отегчението в очите ме изуми, а косите му... Дълги, бели... Стоях и премигвах. По дяволите слабост към мъже с дълги коси ли развивам?! - измях се сама на себе си.
- Я, гледай ти... - изтърсих провлачено. - Втори за днес.- измрънках на себе си. Протегнах се и скръстих ръце под главата ми, вдигайки кръката си на масата. - Здравей и на теб, Дългокоско.

Изправих се отново и върху устните ми се появи развеселена усмивка. Това момиче си мислеше, че е „царицата на стола”. Едва се сдържах да не се разсмея по своя шумен начин – единствения начин, който съществуваше.
- Я, гледай ти... – повторих поздрава й. – Първи за днес. – засмях се и бутнах краката й от масата, за да мога да се подпра удобно. – И как трябва да ти е името, малката? – повдигнах отегчено веждата си към нея.

След краткото ми посещение на купона на дампири и морои, се върнах в старата къща. Надуших още няколко стригои.
-Просто чудесно! Да ме няма две минути и къщата вече се е превърнала в публичен дом.-казах и влязох през вратата. Видях двама стригои да стоят в кухнята и да си говорят. Не им обърнах особено внимание и се качих на горния етаж. Влязох в някаква стая. Детска стая. Имаше играчки и някаква музикална кутия издаваше сладникава мелодия. Мразех сладникавите мелодии, затова хвърлих кутията през прозореца и седнах на някакъв стол. Извадих си слушалки и започнах да слушам музика.

Усмивката ми все още грееше на устните ми, но при думата "малката" някъде дълбоко в мен проблясна светкавица. Киън казваше, че виждал светкавиците в очите ми. Истина ли беше?! Не смятах да питам точно този дългокос белокоско. Закисках се при тази мисъл, ама че словосъчетание... Поизправих се леко на стола, тросвайки ботите си на милиметри от мъжа.
- Савана... - казах спокойно, но твърдо - Савана Джеймс МакКензи. Вашето име... Лорд Дългокос-Белокоско? - изтананиках с нехаен тон и миловидна физиономийка, сякаш не съзнаваща какво изтръсих тукощо.
Някои мъже се дразнеха от чувството ми за хумор, да го видим този...

Направих се, че не съм чул изтъкната й подигравка и се засмях.
- По-дълго име не можа ли да измислиш? – казах, все още смеейки се, но повторно избутах краката й от масата, за да мога да се разположа по-удобно. Тя имаше стол все пак, аз щях да си заплюя масата. – Но въпреки това нямам намерение да се представям без основателна причина.
Погледнах към ръката си, след което погледа ми се насочи отново към лицето й.

Смръщих вежди. Какво толкова, едно име?! Няма да го ям, за Бога. Поклатих глава и отпуснах глава назад, върху рацете си. Долувих миризмата от по-рано през деня.
Я гледай, май някой се е прибирал. И не мина да поздарви?! Тцтц... Засмях се вътрешно. Погледнах нахално стригоя пред мен. Най-нагло си опънах краката в скута му.
- Винаги вечерям, дългокоси стригои препечени на скара- буквлано пропях аз.- Не мислиш ли, че е малко нечесно?! - казах по-сериозно сваляйки краката си от него. - Всъщност какво ми пука?! - продължих, ставайки от стола. - Искаш ли да си ми компанийка за една разходка?

Беше мой ред да смръщя вежди. За какво по ангелите говореше тази? Да не би да се опитваше да ме сплаши? Това ме накара да се ухиля, оголвайки зъбите си и да се засмея шумно...
Без да се замисля изчистих мръсотията и прахта, която полепна по панталоните ми след срещата с обувките на Савана.
- Забавно. – промърморих докато продължавах да се взирам в нея. – Хич не е нечестно. – казах малко след това и замених облегнатата си поза в изправена.

Спрях да слушам музика и започнах да разглеждам стаята. Играчки, рисунки, детско легло...всякакви боклуци. Отворих един шкаф и намерих снимки на някокво семейство. Беше ясно, че са починали. Снимките бяха надписани. По написания текст разбрах, че тук е живеело семейство Лийдс през 1745 г. Оставих снимките и излязох от стаята. Надявах се, да изляза безшумно и другите стригои да не ме забележат.

Поклатих глава, да мисли каквото си иска. Нервният ми тик се обади, започнах да потупвам бедрото си с пръсти, в мой си собствен ритъм. Извъртях се към него и се облегнах на... Какво беше това?! Хладилник?! Чудех се дали да смръщя вежди от погнуса или да се разсмея.
Продължих да потупвам в такт... безименен, среден, показалец... 1, 2, 3... 1, 2, 3
- Чух, че има купон на една поляна... мороичета и дампири. - гласът ми спадна презрително на "моричета". Погледнах събеседника ми право в очите - Кадидат за компания?

Колкото повече време прекарвах в компанията й, толкова повече разбирах колко забавно е да си около нея. Реакциите й бяха непредвидими, затова се отказах от това да се опитвам да предположа какво ще направи в следващия момент.
- Защо не. – казах и отвърнах на погледа й.
Въпреки че не знаех за какво говори – и освен това не си падах много по купони и партита – реших, че би било забавно.
- Води ме, о, Савана Джеймс МакКензи. – подсмихнах се.

Наближих порутения "дом" на стригоите. Влязох през вратата, навеждайки леко глават. Огледах се, долавих миризмата на Валънтайн, но къде беше?!
Влязох в някаква стая, която ми трябвало да е хол. Проснах се на изтърбушеното канапе и се замислих...
Защо ми трябваше да се заговарям с пазителката. Да беше нападнала, нямаше ли да е по-добре?! Неее.... Съзнавах го, но бях натрупала прекалено много адреналин... В момента пулсираше по вените ми, като жива лавина от изгарящи емоции. Трябваше да разтоваря, но как?! Изритах малката масичка пред мен и тя се разби в стената.
Стоях така няколко минути, гледайки, невиждайки...
Станах рязко и започнах да обикалям стаите. Трябваше да направя нещо, веднага!
- Позабавлява ли се?
Киън...
- Ъгр... Някъде по-средата - да. - промърмотих тихо.
Усетих леко раздвижване на въздуха. Киън обгърна нежно кръста ми с ръце и почна да целува трептящата кожа на врата ми. Не точно сега, не... По дяволите, къде беше Вал?!

Бях ядосана и реших отново да отида в "публичния дом". Отново долових миризмата на други стригои. Блъснах вратата с все сила и влязох. Реших най-накрая да видя "съквантирантите" ми. Отидох в хола, където стоеше една стригойка.
-Здрасти!-промърморих сърдито и седнах на дивана.

П.П.-Надявам се да не досаждам. (:

Къщата не беше празна – това ми беше пределно ясно. И според това което можех да усетя, Савана се беше завърнала в малката порутена бърлога, малко след мен.
Започнах да се суетя из стаята, която би трябвало да бъде огромна спалня – някога, може би –
не знам защо, но някак хич не ми беше до смях точно сега. Тази малка среща между морои, дампири и нас, някак ми припомни в какво положение се намирах, въпреки че пределно ясно си разбирах къде точно стоях и кой точно дразнех с присъствието си на този „пиедестал”.
Завъртях очите си, сякаш казвайки на себе си, че разсъжденията ми май само до тук ще стигнат
за днес, защото вече се отказвам да мисля за каквото и да е било.
Излязох от стаята въпреки, че нямах ни най-малка представа какво щях да правя – кой знае, можеше да и да обиколя къщата, след като се бях раздвижил. Докато минавах покрай една
от стаите до коридора видях Савана, а някакъв мъж я обгръщаше с ръце. Явно на нея не й беше до това, защото видях физиономията, която направи... и тогава срещнах търсещия й поглед....

- Вал! - кажах почти облекчено, измъквайки се от ръцете на Киън. В очите му проблясня гняв. Поклатих глава и отново се обърнах към новият ми приятел. Можех ли да го нарека такъв?!
В очите ми гореше благодарност... Никога не съм могла да отказвам на дьо Ла Кроа, но не беше подходящия момент.
- Извиянвай, че ти съсипах партито. - усмихнах се на Валънтайн.
В същия момент си забелязах стригойката на близо. Бере руса, изяшна... Личеше си, че се грижи за себе си. Беше поздравила, нали?
- Здрасти. - кимнах й. - Явно къщата се пълни...
И това, ако не изглежда странно. Двама мъже и две жени стригои в разнебитена, прашна, прогнила кухня. Поклатих глава... чувството ми за хумор, а?! Може би...

Поздравих набързо русата стригойка и отново погледнах към Савана, и после погледа ми се насочи към мъжа, който допреди малко я прегръщаше. Не ми изглеждаше много доволен, че тя успя да се отърве от него.
- Какво парти? – засмях се. Онова там, със сигурност не беше парти или купон. По-скоро бързо напиване или нещо от този сорт. – Май прекъсвам нещо. – погледнах отново към мъжа, след
което към русокосата. Най-накрая погледа ми се насочи отново към Савана.