Цветната поляна

Излязох на голям аполяна, цялата покрита с цветя. Забелязах три момичета. Едното от тях ги напусна. Някак страхливо...или просто си въобразявах. Не исках да ги притеснява, въпреки че страшно се надявах да си намеря нови друшки. Затова просто седнах на поляната и започнах да бера цветя. Сгъвах ги ловко и ги сплитах, като нежно оправях начупените листа. Затананиках си. Някаква песен, която просто изникна в съзнанието. Не знаех дали съм я чувала... дали въобще съществува, но не се притеснявах да си свирукам дори пред мен да имаше милиони... О, за бога, кога ли щях да престана да си въобразявам, че съм добра в нещо- та аз нямах дори приятели тук. Внезапно песента ми секна и от усните ми се откъсна една тежка въздишка. Станах и напуснах поляната, още държейки венеца в ръка

Бях доста изморена, но реших да се разходя. Имах нужда от чист въздух. Избрах цветната полянка... Просто ми действаше успокояващо. Шумоленето на дърветата дори ме вдъхновяваше... Свалих обувките си и почуствах тревата под краката си. Повървях още малко... Мислите ми блуждаеха къде ли не, оставих обувките и се излегнах на тревата. Небето бе прексрасно. Затананиках тиха мелодия под носа и се разсмях. Внезапно чух шум зад себе си, обърнах се и видях че към мен върви високо тъмнокосо момиче...

Приближих се до момичето, което седеше само. Надявах се да поговоря с някой. Затова подадох ръка и дружелюбно й казах:
-Здравей, Казвам се Александра Озера. Обаче никой не ме нарича така. Приятелите ми ме наричат Лекси или други производни от името ми. Надявам се да не се натрапвам. Обичам запознанствата, затова реших да се представя.

Момичето се представи. Изглеждаше мила и дружалюбна и реших че няма смисъл да отказвам ново запознанство. Протегнах ръка и поех нейната.
-Здрасти, аз съм Лиз... По точно Елизабет Русо, приятно ми е. - Напрегнах паметта си, но не можах да си спомня да съм виждала Лекси преди. Май беше по-добре направо да попитам. - Нова ли си? Струва ми се че не съм те виждала преди, но няма да се изненадам ако паметта ми изневерява...

Радвах се да се запозная с Лиз. Видя ми се добронамерена и симпатична.
- Паметта ти не ти изневерява. Нова съм тук и все още не познавам почти никого. Това не ми харесва, защото не мога без приятели. Ще се радвам с теб да станем приятелки.Само да те предупредя, че много често ме смятат за леко ку ку и голям инат. Моето хоби е да пиша и чета. Ще ми разкажеш ли за себе си?
Надявах се в лицето на Лиз да намеря нова приятелка- една от първите в Академията.

-Ами не знам какво да ти разкажа. На 19 години съм... Израстнала съм в Акадамията, майка ми загина при снежна виелица, а баща ми ме изоставя. Когато бях на 15 той ме потърси, но не искам да поддържам връзка с него. - Замислих се. Ако седнех да описвам характера си, Лекси като нищо щеше да побегне в обратна посока. Усмихнах се... - Като цяло съм доста решителен и инпулсивен човек... - Спрях преди да съм се разприказвала твърде много... Лекси не можеше да вземе думата от мен... - Ох извинявай, много се разприказвах... Разкажи ми и за себе си?

Историята на Лиз определено не беще розова, както и моята. Открих още нещо, по което си приличаме.
- Аз съм на 15 години. Не мога да кажа, че животът ми е розов. Баща ми загина прш нападение на стригои, когато бях на 13 и живях с майка си до постъпването в Академията.
Зачудих се дали да рискувам и да опеша характера, странностите си. Реших да го направя.
Характерът ми е доста особен. Пълен е с прогвоположности. Много обичам приятелите си, да се забавлявам, да бъбря с тях, обяче често съм в мого тъжно настроение. Тогава търся утеха в изкуството. Обичам го във всичките му форми.Трудно взимам решения, но когато ги взема съм голям инат. Много съм чувствителна и импулсивна. Както си забелязала съм адски бъбрива.
Много се надявах Лиз да не избяга след този мой монолог.

-Ол... Ам съжалявам за баща ти... - Бях безумно притеснена, не обичах да обсъждам подобни неща, а и бях сигурна че и на Лекси не и е приятно. Каквото и да кажех сега щеше да прозвучи доста неестесвено. Захграх се с кичур коса както всеки път когато бях нервна или притеснена. - Хм, всъщност ние с теб доста си приличаме в характерите. И аз обикновенно търся утеха в изкуството, основно пиша стихове и от време на време разкази. Рядко рисувам, но има и такива дни. - Изчервих се. - По принцип доста се притеснявам от произведенията си, никак не мисля че ми се отдава...

Виждах притеснението на Лиз. Честно казано и моето ве беше по малко, затова реших да сменя темата. И двете се занимавахме с изкуство, предпаложих, че да поговорим за това щеше да ни лазведри.
-Знаеш ли, и аз пеша стихове? Опитвала съм и с разкази, но определено не са моята стихия. Имам един въпрос. Какво те кара да се притесняваш от творбите си? Според мен в това няма смисъл.
Казвайки това се притесних да не е прозвучало, както не трябва.

Замислих се, до сега никой не ми беше задавал подобен въпрос.
-Ами... - Гласа ми прозуча неестествено провлачено. - Всъщност и аз не знам. Просто от една страна си ги харесвам, но от друга... Ами просто не смятам че са достатъчно добри. Нали ти казах че пиша предимно когато изпадна в някакво емоционално настроение... Просто стиховете изразяват голяма част от мен, както и разказите. Е, като се замисля, все пак имам неща които си харесвам... - Ох нещо се бях объркала, надявах се Лекси да ме е разбрала. - А ти? Харесваш ли произведенията си? Показвала ли си нещо на издателство и т.н.?

-Аз също не харесвам част от творбите си. Пказвам ги повече на приятели, но определени съм ги показвала и публиквала и за по-широка аудитория. За това бих те посъветвала да покажеш на някой. Често нашето мнение е различно от това на другите. Все още не съм показвала в издателства, още ми е малко трудно заради годините ми.
Надявах се това, което казах да не е прпозвучало наставнически.

-Ами даа... - Гласът ми прозвуча доста провлачено. - Не знам, не съм сигурна, но може би имаш право. Просто се чувствам странно когато давам на друг да чете нещата ми. Смешното е че всички на които съм ги показвала са ми кавали че съм твърде критична към себе си. - Вече исках да сменя темата. Творчеството ми бе болното ми място. - Какво друго обичаш да правиш през свободното си време? Оо не, чакай да позная - момчета. - Избухнах в смях като се надявах шегата ми да не е прозвучала твърде идиотки.

Добре явно това е популярно място!
Хората се събираха на групички, смееха се, слушаха музика и тичаха насам натам. "Е това е, не познаваш никого Ани! " Помислих си. Не че някога това е било проблем.
Седнах на някаква свободна пейка встрани и си сложих слушалките на i-pod-а. Музиката - тиха и успокоителна ме пренасяше в някакъв друг свят, мой, без проблеми и промени. Но това не трая дълго. Бях изтеглена от мислите си от ръка, която ме бутна по рамото.
Обърнах се и погледнах назад.

» Голямата поляна