Голямата поляна

Стигнах голямата поляна и се огледах нямаше никой.Страхотно!Извадих от чантата си Ай пода си и две мини колонки.Пуснах си Cherish feat.yung Joc-Killa (винаги ме вдъхновяваше) и започнах да импровизирам различни хип-хоп комбинации.Изслушах още няколко песни и танцувах каквото ми паднеше.След малко погледнах часовника си беше минало повече време отколкото си мислех, часовете бяха започнали преди 5 мин.Супер пак закъснявам.Набързо си прибрах нещата и затичах към часа си.

Пристигнах на поляната.
Смъкнах раницата от гърба си внимателно и се изтегнах на зелената трева по гръб.Слънцето ме заслепяеаше.Америка бе много по-топла, отколкото си я представях.
Полянката миришеше на свежо.Затворих очи и зачаках познайницата ми да дойде.

Е, той беше там. Стоеше със затворени очи, излегнат на тревата. Една раница бе поставена до него и предположих, че в нея са напитките. Реших да го изненадам. Може би ме беше чул, не знаех, но бавно положих глава на зелената трева до него.
- Времето е много хубаво нали- усмихнах се аз, вглеждайки се в едно пухкаво облаче на небето.

Отворих спокойно очи.
- Да.Е, не бих отказал лек ветрец, но не може да е като в Русия.
Повдигнах се и седнах.
- Искаш ли бира?
Без да дочакам отговора й, изкарах две шишета и й подадох едното.Не бях сигурен дали нямаше да ни хванат, че пием, но така или иначе не бяхме на работа.

Бира. Да, определено. Поех шишето, отворих го и отпих. Наблюдавах го, докато и той отпи. Внезапно ме обзе страх, но той бързо изчезна, защото спокойния поглед на Александър мр караше да се чувствам в безопасност.
- Разкажи ми за Русия- казах.
Страшно много обичах да пътувам, а Русия беше една от мечтаните ми дестинации.

Русия...откъде ли да започна? Отпих от бирата си и казах :
- Ами, Русия е страна като всяка друга - хора, вампири, академии. Русия обаче притежава красота, каквато нито една друга страна няма. Предполагам, че не би ти се сторила хубава главно заради студа, но в Москва не е ледената пустош, каквато я представят много хора.Разбира се, има и дразнещи фактори като например задръстванията по улиците, които ги има във всеки голям град...
Млъкнах. Тирадата ми от думи шокира даже и мен самия.

Александър млъкна. Краткото му разкажче съотвветсваше на тези на майка ми.
-Винаги съм искала да посетя Москва. Майка ми известно време живееше там и ми е разказвала. Не много, но винаги ме е интригувала с историите си. - след кратка пауза казах аз и отново отпих от бирата си. Едва ли някога ще я разгледам...- погледнах събеседника си. Не знаех какво друго мога да кажа и просто се надявах той да продължи темата.

Нещо в нея предразполагаше към разговори.
- И на мен много ми се иска да се завърна там. Дори си нямаш на идея колко много. Защо се съмняваш, че някога ще я посетиш? Колко му е да заминеш ей сега дори?
Какво ли я спираше наистина?

Какво ме спираше ли?
-Всъщност много неща не ми позволяват да предприема въпросното пътешествие. Първото може би най-важно нещо е... ами мороите. Тоест ствам пазител. А и как да замина "ей сега"- цитирах го с лека усмивка- едва накарах родителите си да ме оставят в Академията! - сега усмивката ми обагри цялото лице.
Погледнах към Александър. И забелязах нещо.
- Облякли сме се еднакво- отбелязах. Той беше с черна тениска и тъмносини дънки, а аз с любимата си черна блузка с V-образно диколте и дънките ми.
Имах чувството, че с този дампир имахме достатъчни общи интереси, за да се завърже едно добро приятелство.

Усмихнах й се.
- Права си.
Върнах се към предишните й думи.
- Но ти имаш 18. Никой не може да те спре да отидеш в Русия. Пък и все още не си лепната за никой морой!
Аз обаче от друга страна нямаше как да се завърна, колкото и да исках. Първо, че директорът на московската изрично бе раздухал новината, второ, че предишните събития не ми го позволяваха.

Вярно е имах 18. Нищо не можеше да ме спре да отида в Москва.
- От малка мечтая да стана пазител- казах, наблюдавайки милата усмивка изписала се на лицето на Александър. - Не искам да проваля мечтата си заради тази екскурзия. В крайна сметка нищо не се знае, може нещата да се развият по друг начин.А ти, защо не се върнеш.- попитах.
Дали беше правилно. Не знаех дали не му се е случило нещо, за което не иска да говори. Затаих дъх в очакване на реакцията му.

Не знаех от къде да започна, а и не бях сигурен, че можех изобщо да говоря за това.
- Просто има прекалено много усложнения, които ми препречват пътя. Пък и бях изпратен тук. Не мога да потъпча обещанието си.
Не можех и да се върна в миналото. Не бях готов.

-Извинявай- прошепнах тихо, нетипично за мен. Виждах тъгата в очите му.- Ако не ти се говори за това, недей.
Усмихнах се лекичко, въпреки болката, която неизвестно защо ме пробождаше на вълни. Свих се лекичко, почти незабележимо.
Чудех се как да сменя темата.
- Е, разкажи ми за теб.- не знаех дали е най-правилния избор на тема, но се надявах да не го засегна.

За мен ли?
- Хмм. Александър Корвинус, на 20 години, роден в Москва, завършил обучението си дампир пазител...който не пази нищо и никой, но това са подробности, - ухилих и се. - Е, и както виждаш, обичам бирата и полянките, - засмяхме се и аз извадих другите две бири от раницата си. Подадох й едната на нея, а другото шише отпуших и отпих от него.
- Ти какво ще ми кажеш за себе си?

Поех новато шише с бира и шумно отпих.
-Хмм, сега мой ред ли е? Еми, аз съм Роберта Синклер, на 18 години, завършила обучението си като дампир пазител, който не пази нищо и никой и както виждаш и аз обичам бирата и полянките- засмях се, казвайки същите неща като него. Отново отпих от бирата си.

Засмях се. Определено с нея можех да се отпусна, което си бе странно, понеже се познавахме само от няколко часа.
- Обичаш и да бягаш, предполагам.
Все пак я бях срещнал на пътеката до моята, така че май беше очевидно.
- Спомена, че вашите едва са те пуснали да останеш в тази академия. Защо така?

- Обожавам да тичам- поправих го с усмивка.- А нашите са много страмни по пририда. Майка ми известно време ме подкрепяше в идеята да стана пазител, но баща ми я разубети с много странни обяснения. Така че не искаха да ме запишат. Траех ги доста време с приказките за деца и внуци, от някой красив младеж и не се стърпях. Бунтарката избяга- засмях се- записах се сама в Академията, а те бяха готови да ме отпишат. Е, за пръв път в живота си им се развиках и се опълчих, защитавайки мечтата си. Получи се. Сега съм тук.- и отново се засмях.

- Бунтарката избяга, - повторих с усмивка.
Явно тя беше по- смела от мен.
- Поздравявам те за избора ти. Ако аз бях на твое място, щях да постъпя по същия начин.
Всъщност точно тук ме задържаше и дълга към мороите, без които нямаше да съществуваме сега. Отново се зачудих кога ли Джанин щеше да ме разпредели.

- Брей, не вярвах, че толкова бързо ще намеря човек, с когото да си приличаме толкова много- усмихнах се на свой ред аз.
Внезапно в главата ми нахлуха толкова много мисли- мороите, Русия, разпределението, приятелите, любовта... Да, оттук нататък, тя нямаше как да просъществува.
-Знаеш ли харесвам те, приятна ми е компанията ти -усмихнах се отново.

- Благодаря, - отговорих на автопилот. - Твоята компания също ми е приятна.
За разлика от тази на Роза, помислих си наум. Защо ли й трябваше да ме целува няколко часа след запознанството ни?Всъщност никой не обичаше лепкавите мацки. Беше хубаво, че Роберта не беше такава и има поне един приятел тук.

-Благодаря. Твоята компания също ми е приятна.- отговори ми той.
Усмихнах се машинално и осъзнах, че в нвгово присъствие, усмивката много често сияеше на лицето ми.
Отново отпих от бирата си, поемайки
последната глътка.
Внезапно остра болка прониза главата ми. Не знаех точно какво се случва. Оставих бутилката на земята. Надигнах се бавно.
- Извинявай, мисля, че трябва да се прибера в стаята си- казах му като лепнах на лицето си една измъчена усмивка.
Вървях достатъчно бавно, за да не припадна, но и достатъчно бързо, за да стигна до стаята си преди да припадна.
Александър се чудеше какво да направи.
- Не се притеснявай!- казах му и му помахах за довиждане- И благодаря за бирата- усмихнах се пак и се затътрих към общежитието си.

Беше около обяд, но за мен си беше сутрин. Рядко ставах рано, днескашния ден не правеше иключение. Както всеки ден през тази седмица и този беше убийствено горещ още от сутринта и едва ли щеше да се разхлади, съдейки по изминалите дни... Голямата поляна близо до гората беше идеалното място за разходка - имаше достатъчно пространство, за да не се чувствам като в консерва и беше близо до гората, което я правеше значително по - прохладна в сравнение с другите места в Академията.
Седнах в единия край на поляната и затворих очи за няколко секунди. Отворих ги, когато чух звук от стъпки, идващ от момичето, което сега се разхождаше по поляната.
- Здравей! - Отидох при нея и я поздравих, щеше да е неочтиво, ако не го бях направил.

Почти безшумно се разхождах по тревата. Оглеждах върховете на боровете насреща и се опитвах да открия разликите в цветовете.
- Здравей! - чух момчешки глас зад себе си. Рязко се обърнах.
- Хей! - казах и се вгледах в сините му очи, които бяха почти покрити от непокорната му руса коса. В първия момент ме стресна, но като че ли сега се чувствах спокойна. Усмихнах му се - Аз съм Роза.

Момичето като че ли се стресна в първия момент, нищо чудно, все пак ми липсваха обноски, не трябваше да я заговарям така внезапно, но това си е типично за мен. Момичето имаше дълга руса коса и не беше много висока, не я виждах за пръв път.
- Лукас. - Казах и се усмихнах. - Знаеш ли, името ти ми е познато, както и ти. Виждал съм те наоколо, но до сега не сме разговаряли, та сметнах за необходимо най - накрая да се запознаем.