Мъгливата гора

Следвах внимателно Вал, впила любопитен поглед в гърба му.
Къде по-точно ни водеше?! Ако си спомнях правилно това трябваше да са едни от забранените части на гората. Понякога от тук минаваха заблудени хорица, тръгнали на лов, понякога дори успяваха... Друг път те ставаха плячката.
Завъртях се около себе си. Погледнах към небето, вековните дървета се извисяваха застрашително и почти скриваха синевата от очите ми. Мократа трева се отъркваше в ботите ми. Зайчетата и катеричките се криеха в малките си хралупи, подплашени от навяващото смърт ухание на стригоите.
До мен Киън беше застанал тихо, със затворени очи, сякаш се потапяше в древния ритъм на гората.
- Толкова е... - поех дълбоко въздух, вдишвайки миризмите -... първично.
...
Е, сега какво? - позасмях се

Беше ми скучно, както никога до сега. Нуждаех се от свеж въздух, но не и от спокойствие - беше ми в повече. Да си седя сам в стаята беше се превърнало в нещо като досаден навик, който трябваше да променя и то веднага. Стигнал до това заключение излязох от стаята си, без да се замислям много много.
Запътих се към гористите части, или по - чоно към мъгливата част, където ходех изклщчително рядко. Съмнявах се, че ще манеря някого там, но исках да разходя някъде и тък ми се стори подходящо.
Изминах няколко крачки, когато забелязахпозната фигура на метър от мен. Колкото и да беше мъгливо, не можех да сбъркам, беше момичето, с което се бях запознал на скоро. Не очаквах да я видя тук, всъщтност не очаквах никого. Приближих се до нея и я поздравих.
- Здравей, Арина.

Бях отишла в мъгливата гора. Обичах да ходя там,защото мъглата пречеше на слънцето да грее толкова силно. През деня навън се чувствах най-добре там. Бях се облегнала на едно дърво и гледах небето. Днес беше толкова слънчево,или поне така изглеждаше заради мъглата. Изведнъж чух познат глас,обърнах се и видях Лукас.
-Хей,здрасти-казах весело аз.-Не съм те виждала скоро.

- Какво съвпадение, аз също. Напоследък не съм излизал много, но забелязах, че когато реша да го направя, обикновено срещам теб. - Казах и се засмях. - Е, може ли да те попитам какво те води на място, затънтено като това? - Казах и седнах до нея. Сега поне беше сигурно, че няма да ми е скучно, докато бях в мъгливата гора.

-Е,радвам се,че попадаш на мен-казах и също се засмях.
Мислех си,че тук ще съм сама,обикновено нямаше много хора тук,но се зарадвах,че Лукас дойде. Беше ми приятно да си бъбря с него.
-Ами,знаеш,слънцето не ми понася много,затова през деня идвам тук. А теб какво те води насам?-попитах и се загледах в очите му.

- Ами знаеш, скучаех... само че този път беше в пъти повече от обичайното. Четирите стени на стаята ми ми омръзнаха и така... Реших да се поразходя, не знам защо точно тук, може би защото не идвам често и очаквах нещо да се е променило. Като се замсиля наистина има нещо променено, последния път беше празно като в гробница. - Засмях се. - Но стига с моето скучно ежедневие, кажи има ли нещо ново около теб. - Казах и се загледах в нея.

Все още гледах очите му,бяха някак хипнотизиращи.
-Не,няма. Моето скучно ежедневие също не се е променило все още.
Тези дни бях изморена и си стоях в стаята. Четях книги,гледах филми. Нищо интересно.
-Честно казано искам да излезна извън Акдемията за малко,но пазителката ми не е тук в момента. Така,че не мога да излизам.

- Може би забравяш, че и аз съм пазител. - Казах със сериозен тон, след което се разсмях, защото сам не си вярвах, не ме биваше да се държа сериозно. - Да знаеш само как ми се излиза навън.... Не си само ти, спокойно. И на мен ми се иска да се разходя на различно от академията място, но повереният ми морой трябва да около мен, нещо, което се случва изключително рядко напоследък... - Прекъснах мисълта си и се загледах в Арина, която не сваляше поглед от очите ми. - Арина, какво има? - Казах и се усмихнах.

-Не съм забравила-казах и се усмихнах. Просто не знам дали ще ни разрешат да излезем след като не си мой пазител.
Замислих се. Нейт ми беше обещал,че ще ме изведе от Академията,но пак се е запилял някъде.
-Няма нищо. Просто очите ти...хипнотизират ме-засмях се-не сериозно. Не мога да спра да ги гледам.

- Ами добре, имаш личното ми разрешение да ги гледаш и само защото си ми симпатична, за теб ще бъде безплатно. - Разсмях се на глупостта, която избълвах туко що. Случвало се беше хората да ме гледат в очите, но не знаех че имам хипнотизиращи способности. - Казваш, че те хипнотизирам, така ли? Мога да те омагьосам и да ми бъдеш прислужница, докато не ми омръзне, а тъй като съм доста мързелив се съмнявам, че това някога ще стане. - Отново се замсях.

-Благодаря за разрешението-усмихнах му се.
Сигурно много хора гледат очите му и му казват,че са красиви.
-Съжалявам,че ще те разочаровам,но няма да съм добра прислужница. Дори собствената си стая нямам желание да оправям. Но няма да ти е трудно да омагьосаш някого.

- Ами да ти кажа, ако те омагьосам няма да имаш право на избор и ще вършиш всичките ми задължения и всичко, което те накарам. Шегувам се, за жалост не мога да омагьосам никого, а и не искам да те карам да вършиш глупости. - Замълчах за малко и продължих. - Е, за какво ти се говори? Или ако ти се ходи някъде, можем да отидем, стига да е в Академията, разбира се.

-Ами,нека останем тук. Харесва ми.
Тук бях далече от слънчевите лъчи. Понякога ми се искаше да слънцето да не ми е проблем и да мога спокойно да ходя навскъде,когато си поискам. Погледнах отново към Лукас:
-Разкажи ми повече за теб.

- Ами... Обичам да гледам страшни филми, особено вечер, това го обичам точно толкова, колкото и да слушам музика, харесвам почти всякаква... Обичам да излизам с приятели и да стоим до късно навън, тук в академията е невъзможно, разбира се... Обичам да говоря безсмислици, добър слушател съм, а според някои и добур приятел, адски съм несръчен, скаран съм с точните науки и общо взето това е всичко. - Усмихнах се и продължих. - Е, твой ред е, слушам.

-Хей и аз харесвам страшните филми. Голяма фенка съм им. Обичам да чета,да слушам музика. И аз харесвам почти всякаква музика. Аз също съм добър слушател.-позамислих се,после продължих-мразя да математика,направо не я понасям-засмях се.-Понякога говоря страшно много,даже ставам досадна или обикновено казвам неща,които не бива. Така че не се притиснявай да ми кажеш,ако започна да ти досаждам-казах и му се усмихнах.

- Знаеш ли, трябва доста доста да се потрудиш, докато успееш да ми станеш досадна. Срещам те за втори път и компанията ти ми става все по - приятна, не виждам как ще ми досадиш... Излиза, че имаме много общо, най - важното е, че и двамата мразим математиката, това е мъчение, измислено от някой, който определено си няма работа...

-Радвам се,че не ти досаждам. Надявам се да си остане така-казах и се усмихнах.
Беше ми приятно да си говоря с Лукас. Наистина си приличахме доста.
-А човека измислил математиката определено е съдист.-засмях се. -Имаш ли си приятелка?-смених изведнъж темата. Лукас малко се изненада на внезапната смяна. Аз бях дори по-изненадана. "Просто ми беше интересно,какво толкова" казах си.

Разхождайки се из мъгливата гора,доволна от почивката видях познато лице.
-Здравей.-каза момичето усмихвайки се.-Алисън.-добави тя.
-Здравей-отвърнах и аз.Приятно ми е,Роуз.Какво те води в гората през този мъглив ден?-Попитах я учтиво.Изглеждаше доста приятно момиче.